Историческа публицистика

Сам в Света и Сам пред Бога, за последните мигове от живота на Левски

 

През 1883 година, събирайки документи и спомени за книгата си „Васил Левски. Дяконът. Чърти от живота му”, Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причастие и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската църква „Свети Крал”, днешната „Света Неделя”. Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска възможността да получи нови автентични свидетелства. Намерил свещеника, той си записва целия разговор, превърнал се в годините в неоценим документ за последните часове от живота на Апостола.

Ето записа на разказаното от свещеника при тая среща:

 ”Убесен на 26 (точната дата е 6 февр. по тогавашен стил – б. С.Я.) вторник, заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира „Св. Ал. Невски”. Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили – да види мало и голямо. /…/ Стоял на въже до пладне – публика нямало. Изповедта станала до самата бесилница. Бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. Казал, че е свещено дякон, че каквото правил е мислел, че е за народа и проси прошка от Бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал – очите му се напълнили със сълзи. Била му вързана главата. Признал, че е убил в Ловеч момчето… Закупан в гробищата за престъпници, на североизточната страна от София, гдето са сега казармите за конвоя – в един хендек. Комисари: „Али Саид паша и хаджи Иванчо… /…/ Облечен бил на бесилото с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил.”

Това е единственото свидетелство, документиращо думите на свещеника-изповедник. Той е починал през 1891 г. на 55 години. На неговия живот и дело изцяло е посветена солидна и уникална  в изследователското си поле книга на историка Иван Иванов от Пирдоп (Изповедникът на Левски иконом поп Тодор Митов, София, 2012). В нея са събрани и обследвани всички преки (от първа ръка) свидетелства за предсмъртните часове на Левски през разказите на поп Тодор.

Само седем души твърдят, че са говорили лично с него за предсмъртната изповед на Левски. Между тях най-рано Иван Вазов (1880) г., и три години по-късно Захарий Стоянов. За разлика от Захарий, Вазов не е водил записки, но не много след разговора е написал знаменитата си поема „Левски”, в която неминуемо като основен камък е залегнало и разказаното от попа за страшния предсмъртен час на Апостола.

Но нека първо кажем, че произходящи от един-единствен очевидец – свещеника, препредадени през очите на седем негови преки слушатели (проф. Николай Генчев ги брои 16, но с ония, които преразказват и не от първа ръка), тези описания издават крайно противоречиви впечатления. Интересувайки се преди всичко от истинността на действията, а не на психичните състояния, авторът Иван Иванов сумира имената им чрез общото в твърденията им. „Прави впечатление, пише той, че всичките седем души, които твърдят, че са разговаряли с поп Тодор: Захарий Стоянов, Иван Вазов, Иван п. Хр. Кършовски, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Димитър Димов (Папашата) и ген. Петър Тантилов, потвърждават молбата на Дякона да бъде споменаван с църковното си име”, както и това, „че изповедта е станала при бесилката.“

Не в този ред, историкът е установил в съпоставки и чрез привличане на известните странични документи най-вероятната картина на екзекуцията през очите на поп Тодор и преразказаното от седемте му преки слушатели.

Нека се възползваме от тоя списък, за да проследим другите впечатления – тези, за това как е изглеждал Апостола като главно действаща фигура преди предстоящата екзекуция с оглед не толкова на вършеното и говореното, което с професионална краткост и точност най-пълно ни е оставил Захарий в цитирания по-горе текст, а преди всичко на психичното състояние на Дякона така както е схванато то от седмината слушатели на поп Тодор.

Всички те, непреки свидетели на трагичното събитие, повече от Захарий Стоянов са искали да научат как е изглеждал вече канонизирания в техните съзнания Апостол в предсмъртните си мигове. За жалост нито един не предава конкретно разговора с въпросите и получените отговори, не посочва кога и къде е говорено, за да можем сега да откроим собственото им присъствие в спомнянето. Всички записват някогашните си впечатления от разговорите с поп Тодор, но всички го правят едва след смъртта му през 1891 г. И все пак след документите, останали от събитието (макар тяхната цел никога да не е била психичните състояния), тези свидетелства са най-важните след записаното от Захарий Стоянов..

Още един факт засвидетелстван не по разказ на изповедника, макар и свързан с него, а на странични лица трябва да бъде изваден пред скоби преди да започнем анализ на спомените за предсмъртната изповед. В литературата за последните дни на Левски е прието да се говори не за една, а за две срещи на изповедника с осъдения: първата на 5 февруари, а втората на 6 непосредствено преди обесването.

Особеното на първата е че самият духовник никога не е говорил за нея. Това категорично подчертава в книгата си  цитираният по-горе историк Иван Иванов: „Нито поп Тодор по-късно, нито някой друг, на когото той евентуално да е доверил какво се е случило в тъмницата и какъв разговор е проведен между него и Апостола (не) е известно.”(Цит. кн. с.75).

Сведенията за тази среща идват от колеги-учители  на поп Тодор Митов от класното софийско училище през 1873 г. за деня 5 февруари.

Ето как е описан тоя ден в книгата на Иванов: „По нареждане на софийския турски управител Мазхар паша, на 5 февруари 1873 г. (ст.ст.) двама души, изпратени от конака потърсили поп Тодор в класното училище, но той отсъствал тоя ден от занятия. По нареждане на главния учител Иван Разсолков, училищният слуга завел полицаите до дома на свещеника. По-късно учениците разбрали, че турските полицаи го търсили, за да го заведат в затвора, където да изповяда и даде причастие на осъдения на смърт Левски.“

Тази толкова тайнствена среща, която явно не е изпълнила заповяданото от пашата, щом се е наложило изповедта да се направи на следващия последен ден   , ще се опитаме да обследваме в следващите страници. Това е втората цел на текста. Наложително е обаче преди да стане това да проследим и  потвържденията и противоречията в спомените на така наречените свидетели от първа ръка, т.е. непосредствено чулите разказа от устата на духовника-изповедник.

ІІ.

Както вече се каза, въпреки че е първият, който разпитва поп Тодор Митов с конкретна цел и първият и единствен, който веднага документира разговора си, Захарий Стоянов не отстъпва от вече написаното и почерпано от неупоменати източници свое твърдение във вече предадения ръкопис на книгата си, че Левски е качен полумъртъв на бесилката. По-късно той твърди това още по-безусловно: „Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил.”

Като аргумент той веднага привежда нещо непроверимо:

„В такова положение го намерила стражата, когато отишла да го вади за бесилницата, той бил изгубил вече чувства и много малки признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло…”

Но като е ясно, че Летописецът едва ли е имал възможност да разполага със свидетелства от стражата за събитие станало преди повече от десет години, можем да се усъмним, че тук е влязло в действие неговото творческо въображение, подето по-късно като факт от почти всички преразкази на слушателите на поп Тодор. В документите има обаче едно много силно свидетелствао за това, че въображението на Захарий тук е заработило с помощта на неговия собствен, огромен опит от турските затвори, описан, както знаем, така внушително в неговите „Записки по българските въстания”. При тоя  затворнически опит задължително е и  да се запитаме какво са му проговорили  на Захарий от собствения му запис на разговора  с попа такива подробности като: „..бил хладен, но малко заплакал – очите му се напълнили със сълзи… била му вързана главата… нищо не говорил… малко движения направил“?

Той не е бил жив вече през 90-те години, за да чете публикуваното от седемте слушатели на поп Тодора, но не е трудно да си представим как би изригнал: „Какво ви казвах аз вам, още на 83-то лето?“

Имал е предвид нещо, което ние тепърва ще видим, а тук само можем да изведем още веднъж пред скоби – това, че всички свидетелстващи, по думите на свещеника, по-късно виждат появата на Левски на лобното място в последния час в различни подробности, но неизменно като физически смазан.

Нека проследим последователно тия описания.

ІІІ.

Трябва да започнем с Вазов, не защото той и преди Захарий е говорил с поп Тодор, и не защото и преди него е вече написал поне един знаменателен и силно проницателен текст за Левски, а защото в тоя текст – (поемата „Левски” от „Епопея на забравените”) поетическата му интуиция, без да се е договаряла нито със Захарий Стоянов, нито с впечатленията на Поптодоровите слушатели, е изградила образа на Левски, който влиза в пълно съгласие с внушенията, които прави поп Тодор като единствен очевидец на екзекуцията.

Вазов, да припомня отново, се е срещал с поп Тодор Митов още през 1880 г. и за това колко дълбоко го е впечатлило разказаното от единствения свидетел на смъртта на Апостола, може да се съди по най-силната му творба в цикъла „Епопея на забравените“ – именно  поемата „Левски“. Предчувствам, че тука някой Тома Неверни не би пропуснал да възкликне: „Е, да, но нима не е възможно самият Вазов със силната си творба да е повлиял на представите на разказващите по-късно?“

Нека оставим засега отговора на това възклицание на логиката на събитията, които следват. 

Обесването през очите на Вазов.

Вазов е следял и издирвал всичко, което излиза в печата за Левски, той е бил в течение на споровете за предателството, които избухват в самия край на 70-те и началото на 80-те, следял е полемиката около поп Кръстьо. Да не забравяме, че интересът около осъждането и смъртта на Левски възпламенява българското общество буквално месеци след подписването на Санстефанския договор. Малко се знае например, че решението за паметник на Апостола е взето от Софийския градски съвет само пет месеца след първия трети март (8 август 1878); че паметникът, строен сред бурни политически събития – Съединението, войната, бунтовете на русофилите, е закъснял и завършен чак след 16 години. Открит е  на 22 октомври 1895 г.

Самата епопея като класически връх в поезията на Вазов и на цялата българска поезия е създадена частично през 1880-1881  и е била отпечатана в стихосбирката му „Гусла” през 1881 г. Именно в това издание (трябва да запомним това) е включена поемата „Левски“, писана наскоро след срещата с поп Тодор. Следователно повече от сигурно е, че разказът на единствения българин, присъствал на обесването, силно е повлиял на поета.

Четена в дълбокия контекст на цялата „Епопея на забравените“, поемата за „Левски“ е поетически взрив, при който заработват свръхсетива от рода на онези, с които Ботев е писал „Хаджи Димитър“ и  разбира се, стихотворението „Обесването на Васил Левски“.

Връщайки се към разговора на Вазов с духовника изповедник, виждаме поета, подвластен на ухото си, а не на волята да бележи. Тогава, през 1880, той още не е осъзнавал качествата си на белетрист. Никога още не е ползвал записни книжки. Негова записна книжка дотогава е само сърцето и чак след това паметта. Поради това, с една силна памет и още по-силна – сетивна, нему и през ум не му е минавало да си запише казаното от поп Тодора.

Но през 1905 г., двадесет и пет години по-късно, когато му се е наложило да си припомни говореното и да го опише като спомен, той се е почувствал несигурен. Още повече, че вече е чел и много чужди спомени. Това наложило да свери впечатленията си с друг слушател на свещеника – Димитър Димов, с прозвището „Папашата”.

Като Вазов преразказ на Папашата трябва да се разбира онзи епизод, добавен от поета в очерка му, печатан в декемврийската книжка на сп. „Българска сбирка” от 1905 г., в който се описва състоянието на Левски във и след изповедта.

Но да вървим поред.

Вазов започва спомена си като преразказ и веднага пренася състоянието на Левски в тоналността на страданието: „Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице.“

 „Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, за да прочете отпустителната молитва.

Тогава Левски му казал:
– Дядо попе, помени ме тука: „дякон Игнатий“.
Левски не произнесъл вече друга дума. Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.“         

Тук са насложени основните кодове, върху които впоследствие ще се изграждат преразказите на свидетелите от втора, трета и т.н. ръка. Но и оттук започват дребните подробности, които или изключват, или включват нови елементи в разказа. Тази процедура действа като истинен коректив: директно за случващото се и индиректно при описанията на състоянието на осъдения Левски. В завършека на спомена на Вазов откровено личи белетризация, особено при възсъздаването на разговора между попа и Левски преди пристъпването към изповедта.

Разказът на поп Тодор през очите на Иван п. Хр. Кършовски.

Това е човек, който познава Левски още от времето на Първата българска легия (1862), когато е ранен. Той участва и във Втората легия през (1867), бил е четник на Панайот Хитов, а впоследствие един от основателите на БРЦК. След Освобождението: депутат, журналист, адвокат и съдия. В един от вестниците си (в.”Юнак” 1898 г.) отпечатва сведенията, които е получил пряко от поп Тодор за изповедта на Левски, които тук, както и останалите, вземам от книгата на Иванов. Интерпретацията на Кършовски е следната:

„Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах!
– Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та  според вярата ви, извършете вашето, като ми посочи към Левски.
Аз отидох при Левски и от като го изповядах, почнах да чета отпуснатата за случая молитва и когато споменах името „раба божий Василий”, Левски ме пресече и каза:
– Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името  „йеродякон Игнатий“.
И след малко мълчание прибави:
– Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България!“
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“

 Нека вместо коментар на изнесените свидетелства, тук обърна внимание на явния стремеж за сбит преразказ, който със сигурност обезличава разказа на очевидеца. Адвокат и журналист, издател на три собствени вестника, при това полиглот със седем езика, обяснимо е Кършовски да шаблонизира речта в духа на тогавашната журналистическа стилистика. Но едва ли описанието на външния вид на Дякона „слаб и блед, но с поглед смел и остър“ е повлияно от друго, освен от открито изразения страх на попа в признатата пред други уплаха да не разберат турците, че са се познавали.

Разказът по генерал Петър Тантилов.

Бъдещият ген. Тантилов като курсант (прапорщик) във Военното училище е имал за преподавател по религия поп Тодор Митов, който разказвал (от текста неясно дали пред всички курсанти, или само на Тантилов) спомените си за последните часове на Левски.

Спомените на Тантилов са препредадени от брат му д-р Христо Тантилов и в книгата на Иванов са коментирани като съмнителни, понеже „са привнесли не малко от известното им вече за последните минути на Дякона“. Но защо да не приемем, че дори повторенията са в известен смисъл потвърждения от устата на пряк слушател на поп Тодор, а освен това почти винаги внасят някаква субективна подробност, която, както ще видим по-натам, може да се окаже важно свидетелство от значение за разплитането на необясними иначе загадки.

Ето епизодът от тези спомени, който внася друга представа за външния вид на Левски при докарването му на лобното място:

„Бях повикан и заведен от едно заптие при бесилката на орханийското шосе. Там докараха на кола с един кон Васил Левски от конашкия затвор, който беше в двора на сегашния княжески дворец (а не от Черната джамия, както пише г. Ал.). „Поп Тодор се приближил до колата и видял В[асил] Л[евски] в седяще положение, с глава силно обронена върху гърдите. Имало кръв на врата…“ /…/ Когато поп Тодор се доближил до Левски на колата, извикал му: „дяконе!“ раздрусал му рамото и пак му извикал: „Василе!“ Но Левски нито се помръднал, нито му отговорил. Трети път поп Тодор извикал „Асланоолу!“. Но не последвал никакъв отговор.”

Измислицата вече е явна; достатъчно е да припомним признанието на попа за страха, който го е смразил, ако турците забележат, че те са се познавали. Та ще му вика той „Дяконе“, „Василе“ и „Асланоолу“, колкото сила има след като се разтреперил като трепетлика!

Измислицата преминава в свободно съчинение, което отрича по-натам, че въобще изповед е имало, макар и да е потвърдена тя от всички останали. Но що се отнася до външния вид на Апостола, даденото тук се потвърждава и самопотвърждава във физическото му състояние

Тома Васильов.

Четейки шестия от преките свидетели, Тома Васильов, както пише Иванов, „сравнен със записките на Захарий Стоянов и разказаното от Вазов, може да се уверим, че свещеникът е споделил буквално едно и също пред тримата.“

Версията на  Михаил Буботинов.

Пак през 1898 г., по същия повод, 25-годишнината от гибелта на Левски, във в. „България“ печата свой спомен възрожденският учител Михаил Буботинов – седмият от свидетелите.

Буботинов е български учител отначало в София, а от 1871 до 1874 в Солун. Следователно той не е бил в града по време на екзекуцията, но пък след връщането си от Солун е работил заедно с поп Тодор, който освен свещеник е бил и учител, а след Освобождението и двамата са членове на Софийския градски управителен съвет.

Разказът на Буботинов е най-пълен, но и изпълнен с недоизяснени подробности, поради което заслужава да бъде четен със специално внимание. Той започва със сутрешното на 6 февруари извеждане на войската от казармите още по тъмно, когато и поп Тодор е извикан повторно да изповяда осъдения. Този път разпореждането на пашата е мотивирано още по-конкретно:. „да извърши предсмъртното напътствие на един
р а з б о л я л  с е политически престъпник.“ Само пред Буботинов свещеникът (или поне само от него е останал запис) е споделил начина и претекста, по който е бил извикан в деня на екзекуцията.

Това свидетелство се оказва много важно, защото претекстът за разболяването и сам по себе си е силно индиректно показание за състоянието на Левски в утринта преди екзекуцията. Не само важно, но и загадъчно се оказва то, когато станало ясно, че разпореждането на пашата се оказало неизпълнимо. по причини, за които, както пише Иванов, поп Тодор никога не е проговорил.

Можем да допуснем като най-вероятно, че Левски с внезапното си „разболяване“ не е бил в състояние да се изповяда. А това като факт е застрашавало да преобърне и дори да доведе до провал цялата организация и спектакъл на публичната екзекуция и с това да донесе големи служебни неприятности на софийския валия.

Като оставим дертовете на пашата на самия паша, да се опитаме да изчерпим възможностите, които са допустими. На първо място нека допуснем, че Левски е бил измъчван. Това не е изключено и дори е съвсем вероятно, макар и не в последните дни.

Но нека разиграем възможните варианти.

При развитието на делото според протоколите той не би бил измъчван толкова, за да признава вина, колкото за да признае неща, които другите в процеса вече са били признали. Може мъченията под претекст на признания да са били диктувани от прост фанатизъм. Но ако ги е имало, каквито и да са били те, не са били по-мъчителни от онова, което е изпитал Апостола, когато е слушал изчепканите (не само с мъчения) признания на разпитваните свидетели по делото срещу него. Николай Генчев пише: „С изключение на един-двама.“ Протоколите в това отношение са зловещи, но поведението на Левски е еднозначно. Още през 1936 г. в  забележителната си статия „Последните дни на Васил Левски: „Александър Бурмов  пише „Левски беше поставен (става дума за разпитите – б. С.Я.) винаги пред свършения факт на издайничеството – всички преди него бяха издавали, а и пред очите му издаваха. /…/ Той обаче издържа докрай“.

Какво може да се е случило обаче, за да се окаже, че Левски, издържал преди това целия тежък процес, да не може да издържи една няколкоминутна изповед?
Изключено е да се мисли, че отново, както вече се е говорило (а по-късно е и писано в емигрантската преса), е бил подложен на толкова тежки мъчения, че да не може да говори. От друга страна, няма власт, която, след като е обявила присъдата и назначила деня на екзекуцията, би си позволила да мъчи жертвата така, че да я направи неспособна да говори, а още по-малко да стои на краката си. Ефектът на публичното обесване по принцип не е само в умъртвяването на осъдения, а и особено в назиданието на публиката. Та нали затова е избран и пазарният ден – да дойде публиката сама, да дойде „мало и голямо“, както пише Захарий Стоянов!

Но ето че поради някаква неизвестна причина, духовникът, дошъл по заповед на пашата  да причестява „един разболял се политически престъпник“, не е могъл да изпълни заповедта, щом на следващата утрин го викат отново.

Какво друго може да се е случило, та така тайнствено да мълчи до края на живота си поп Тодор?  Свещеният канон на тайната на изповедта се отнася само за изповедта, не и за обстоятелствата около нея. Нищо не го е задължавало да мълчи. Още повече, че това е Левски; – всяка негова дума в предсмъртния ден, всяко движение се е оказвало важно, както за съвременниците, така и за историята. Поп Тодор е знаел това; знаел е кой е Левски и още повече заради това изглежда необяснимо и тайнствено неговото мълчание.

Да оставим поп Тодор сега, но странното заболяване на Левски, както се каза, провалило изповедта, води след себе си най-големи неприятности за властта; то проваля церемонията на обесването. Назначена за час, когато пазарът ври и кипи, оказва се, че при новите обстоятелства, тя трябва да се измести в ранни зори и да започне още по тъмно без никаква публика.

И най-после, бихме могли да се запитаме, що за болест е тази болест, така внезапно проявила се, та да предизвика такава шетня, та да се налага да вдигат аскера като при тревога, да търсят изповедника посред нощ, заедно със служебните лица и дори циганите-палачи?

За да се обясни тая паническа разбързаност очевидно болният е бил толкова болен, че са се страхували да не умре преди да са го обесили.

И тук ни остава последният въпрос – а ако не се отнася за болест, а за някаква непредвидима и неппреодолима злополука, някакво случило се нещастие с осъдения – какво би могло да бъде то, че така фатално да го е поразило?

Има само един отговор, съобразен и с волята, и характера на човека, когото са осъдили и така също с обстоятелствата, при които е бил поставен: „окован във вериги“, както и са го видели на екзекуцията и дори с ръце завързани с белегчета.

Един е отговорът:  – Левски е посегнал на себе си.

Как би могъл да го направи при оковани крака и вързани ръце? Само със свободната си глава.

Да си спомним пак, че както Захарий Стоянов е записал, според разказа на духовника „била му вързана главата“, към което прапорщикът Тантилов чул с „превързана глава“ и „имало кръв по врата“, а при излизането на каруцата, с която го карали, го видял „в седяще положение, с глава силно обронена върху гърдите.“

Какво ни говорят тия описания на очевидеца през очите на неговите слушатели?

ІV.

Тази логика, развита по-нататък, обяснява и паническата разбързаност и принудата да се вдига аскера още по-тъмно, промяната на часа на екзекуцията, изтеглен в ранни зори вместо в по-късните часове, както е бил съобразен и с пазара и свързаната с него публика, и с удобствата на служебните лица.

Но преди всичко тя разбулва цялата тайнственост около заповяданата от валията и така и не постигнала целта си среща между изповедника и смъртника на 5 февруари, за която поп Тодор никога не е пожелал да говори. Много вероятно е дори тази среща изобщо да не се е състояла, щом свещеникът никога и пред никого не е отварял дума за нея.

Междувременно властите, пред угрозата да се лишат от  публичния ефект на присъдата, е напълно възможно да са взели някакви медицински мерки, за да бъде вдигнат „престъпникът” на крака. „Вързаната глава“, както е чул и записал Захарий, „превързана+, както я е запомнил от поп Тодор Димитър Димов (Папашата) и съсирената „кръв поврата“, останала в съзнанието на младия прапорщик и бъдещ генерал Петър Тантилов, са само част от свидетелствата на общото изтощение и физическата немощ, която са видели в разказа на попа всички останали.

Разсъжденията в тая посока неминуемо ни отвеждат към единствено логическо заключение – Левски, както категорично го и твърди повече по усет, придобит в бунтовническия си живот, Захарий Стоянов – е направил опит по единствено достъпния му начин да разбие главата си в зидовете на тъмницата, за да се самоубие и така да спаси себе си и българската идея от поругание.

Човекът, който е имал сили през цялото времетраене на процеса, без да заема героични пози, да приема сам върху себе си направените от другите разкрития, и човекът, който е имал волята повече от десетилетие неотстъпно да изгражда тайна революционна организация, залагайки непрестанно и най-напред собствения си живот, безусловно би бил способен да посегне на този живот по такъв особено жесток, но единствено възможен начин, какъвто не ми е известно да е използвал друг осъден в нашата история.

Това са допускали и дейците в БРЦК в Букурещ и най-напред Ботев.

В това е бил абсолютно убеден Захарий Стоянов, когато в книгата си за Дякона и преди разговора с поп Тодор постановява така еднозначно и окончателно: „Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил.“

Ако не приемаме думите му буквално, а ги прочетем като състояние на безсъзнание, всички противоречия между него и останалите свидетели, говорещи от името на поп Тодор, изчезват. Така – и вече не между другото, а на първо място – се разбулва и смисълът на заповяданото от валията довеждане на попа в тъмницата „за да извърши предсмъртното напътствие на един р а з б о л я л  с е ( – ??? – С.Я.) политически престъпник.“

Очевидно „болестта“ е била претекст да се скрие истинската причина. А истинската причина е била в опасността от провал на назидателния смисъл на вече огласената присъда. Хекимините (военните лекари) с превръзката най-малкото са спрели кръвотока и са върнали Левски в съзнание.

Но не са могли да гарантират, че ще остане жив до другия ден.

Предупреждението им, че смъртта е на косъм, е довело до ужас пашата, отговарящ за изпълнението на присъдата.

Затова бесенето вместо в началото на пазарния ден, както е било замислено, е изместено в ранни зори.

Това вече обяснява и защо на бесенето не са присъствали българи въпреки пазарния ден.

Обяснява и защо от казармите са били изведени цели четири роти аскер, плюс един кавалерийски ескадрон.

Наистина какъв смисъл има бесене на „политически престъпник“ пред 15-20 служебни лица? Извеждането на войската при това не просто спасява публичния характер на екзекуцията, но е и само по себе си демонстрация на мощта на империята за пред раята.

И не само…

Ако има някаква истинност в съобщеното от Заимов, че по заповед на члена на императорската съдебна комисия Саид паша и на валията Мазхар паша на изпълнението на присъдата е трябвало да присъстват и „членовете на общинските съвети от целия вилает – Софийска, Златишка, Орханийска и Радомирска каази“.

Виждаме, че целта е била раите „да видят с очите си, че главатарят на комитите е хванат и умъртвен, та да си прибират ума в главите“, както буквално пише Заимов.

И не само това…

Така става очевидно, че присъствието на войската освен демонстрация на силата, е и в това да се повлияе на нея самата. Какъв по-добър случай от бесенето на един, не кой да е! – а главатаря на всички комити, сиреч Асланоглу, баш комитата – за да се повдигне бойният дух, да се отприщи войнския и религиозен ентусиазъм.

А срещу всичко това, така добре замислено и съгласувано, циганите палачи да домъкнат и нахлузят въжето на един… труп.

Всички действия на командващия екзекуцията паша от минутата, когато е разбрал, че осъденият всеки миг може да умре, са съвместими единствено с логиката това да не се допусне.

Молитвите му към Аллах очевидно са били чути, макар че изведеният от тъмницата осъден в тоя „каяфет”, както би казал Захарий Стоянов, е приличал повече на сянката си, отколкото на очаквания от аскера „аслан“. Низамите не са могли да бъдат удовлетворени от това, че вместо страшния Асланоглу, „комита на комитите“, виждат пред себе си един смазан физически, с превързана глава, красив, млад мъченик. Това едва ли ще събуди ентусиазма, т.е фанатизма им. Захарий Стоянов го е предвидил: „лицата на джелатите вместо радост, изобразявали скръб“.

Случило се е чудо.

Ролята на войската за външното око неуловимо се е изместила точно в обратното на това, за което е била доведена при бесилката. Опънатите, мълчаливи аскерски редици заприличват на ескорт – почетен ескорт на голяма личност. Без значение дали това е било скръб или просто разочарование на психически обработвания и подготвян миманс за позорищния спектакъл.

Но ефектът не се е получил, дори и ако никой не го е разбрал.

V

За жалост това е само илюзията на външното око.

В действителност, в студеното февруарско утро, в снежното, ветровито поле, изглежда, никому не е било приятно. Всички приказки за цивилни турци и кадъни, за насила доведени българи или за подранили пазарджии звучат несериозно, ако не за друго, то заради вероятно поредното, в късната предишна вечер, преместване на часа на екзекуцията. Няма никаква друга разумна причина това да е сторено така, освен заради влошеното и вероятно все по-бързо влошаващо се състояние на главното лице в екзекуцията – нейната жертва.

Както многократно е отразено в спомените на слушателите на поп Тодор, следователно многократно повтаряно от него – край бесилката е имало само аскер, служебните турски лица, циганите палачи и двама българи – осъденият и попът.

Но ако сценарият на спектакъла е провален, целта му на всяка цена е трябвало да се постигне. Защото ако не след минути, то след час или два превързаната глава на „престъпника” е могла да се люшне и да го отнесе, ако не в небитието, то сигурно в безсъзнателното.

Още едно отклонение трябва да направим тук. В самото начало на спектакъла, при доближаването на свещеника до осъдения, командващият Мазхар паша заповядва на войската да се отдръпне 20 крачки назад. След това и той сам се оттеглил встрани. Достойнството на валията не е пропуснато от Захарий. Затова той го нарича благороден; така е бил спазен свещеният канон – изповедникът и осъденият да бъдат сами.

Сега вече циганите могат да нахлузят примката и да ритнат бурето.

Циганите са ритнали бурето.

Комисарите Саид паша и наш Иванчо са удостоверили с подписите си изпълнението на присъдата.

V

Тук вече в нашия разказ трябва да изоставим и поп Тодор, и Иванчо хаджи, и пашите, и циганите палачи, и аскера, и доколкото е възможно да се опитаме да прозрем, какво е изпитвал онзи, когото Ботев от Букурещ е видял на бесилото като един (в значение и на единствен) син на България да „виси на него със страшна сила“.

Тук също така можем да заключим, че в преките и също така в непреките свидетелства на съвремениците има още нещо, което, изглежда, не е привлякло досега ничие внимание. То не е така безусловно, както току-що споменатите, защото се отнася до чувства – начините, по които е възприеман Апостола в последните мигове на живота му от преките слушатели на очевидеца-изповедник.

Препредавайки чуждата реч, те вместват в нея своята емоция, превръщайки я във важно свидетелство, защото то е описателно – най-яркото във възприемането на външния израз на Апостола, това, което се запечатва в съзнанието от пръв поглед, обагрено и от собственото им усещане на възприематели – общото усещане за отпадналостта на Апостола, обяснимо според тях от физически белези: „превързаната и обронена на гърдите глава“, „кръвта по врата“, „слабостта“, „бледността“…

Като изчистим от тия реалии фантастичните преувеличения в духа на времето за героични пози и възгласи на човека, комуто те никога не са били свойствени и чието величие в течение на времето се осезава най-силно именно в това, не трябва ли да признаем, че в онова, което е видял и е препредал поп Тодор, се крие особено психично състояние, каквото никой друг от съвременниците, в никоя друга житейска ситуация не е видял и засвидетелствал у нашия Апостол? Може би в себе си той и по-рано, и може би не веднъж, но винаги сам, е изпадал в състоянието, в което навярно е записал в тефтерчето си онова „Народе“ с четирите въпросителни?

Може би!

Без да си въобразявам, че мога да съдя за това състояние с апаратната точност на психолозите, бих го нарекъл състояние на „абсолютната самота“. Парадоксално е, че човекът, който доказано е имал най-добрия език за общуване с хора от най-различни съсловия;

– който е намирал благодарение на харизмата си път към доверието на свои и чужди;

– и във всякакви ситуации е могъл да внася радост и бодрост между човеците, се е оказал парализиран в такава непроницаема, абсолютна и смъртоносна самота, в каквато го виждаме в последните му стъпки към бесилката.

Видяхме: в затвора при следствията и на шестте съдебни заседания, Левски е изпитал най-страшната възможна самота – предаден от свои и съден от чужди, без да е притежавал ясновидството на Исус той наяве е усетил огромната празнота на  самотата –  сам всред всички, сам срещу всички... Състояние на което издържат само светците, защитени от фанатичното във вярата си.

А каква вяра е могъл да има той след всичко изпитано? У него, в убежденията му, в поведението му, в нравствеността на характера му няма нищо фанатично. Ако нещо в нравствеността му трябва абсолютно да се изключи – това е фанатизмът. Целият Левски, какъвто го знаем: от документите на живота му и от протоколите на съда, ако му припишем и капчица фанатизъм, би се стопил като восъчна свещ,

След разкритията на арестуваните пред съда пред Апостола е оставал само един въпрос – как да умре?

Това е бил единственият начин по който е могъл да  се спаси от „абсолютната самота“ и същевременно защити делото на живота си и честта на България.

Как иначе да си обясним опита му да си разбие главата в зида, толкова вероятен, колкото го сочат обстоятелствата, и как да си обясним безусловното му желание да бъде поменат като дякон Игнатий?

Сам в света и сам пред Бога!

Не вярвам, че такова надчовешко състояние е възможно да бъде изразено с термините на някоя точна наука или описано във философско размишление.

Но вярвам, че то е подвластно на поезията и мисля, че имаме стихове, в които е запечатано, за да избухне при четене с ядрена сила, равнозначна на свръхчовешкото в него.

…и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

А и как иначе би могло да бъде, когато и Вазов (след разговора с поп Тодор), в логореята на една поетическа лудост, в един порой от ехтящи поанти е изплакал и една, която обема в себе си всички останали и ни отнася в облаците:

…а той беден, гол, бос, лишен от имота,

за да е полезен – дал си бе живота.

Поемата на Вазов – предсетивното ни го казва! – не е добро, най-добро или ненадминато негово творение. Веднъж чута, повече тя не се слуша, престава да бъде слово – тя се възражда като някакво ултракъсо, необяснимо трептение, съзвучно единствено с Ботевото „виси на него със страшна сила“.

Затова ли си мисля, че те и двете вече не са поезия, а геноморфичен код на най-дълбокото в нас, онова, което на 19 февруари се отключва в мълчанието, сълзите и кокичетата (не на венците!!) пред паметника?
По мощ на сугестията, второ столетие и двете те са върхът на възможно мислимото,междата със свръхестественото в хипнозата на абсолютната самота.

Но не като отчаяние.

Като недосегаемост.

Може би наистина тук някъде е и границата, от която започва светостта.